Цветът е много мощен инструмент за въздействие върху човешките емоции. Той ни въздейства още на подсъзнателно ниво, виждаме червено и това за нас означава агресия. Чак след като цветът ни е подействал идва осъзнатото – какво точно изразява този цвят, дали е знаме, рокля или автомобил. Понякога дори не необходимо това вторично осъзнаване на обекта, може да останем на ниво подсъзнателна емоция. Такива похвати използват някои режисьори на хорор филми, като в действието вмъкват един кадър, 1/25 от секундата червено петно. Това червено петно няма конкретна форма, но то напряга зрителя.
Има кадри като следващия, които ако ги обърнем в черно-бялата гама изгубват магията си.
Защо тогава, често чуваме от разни фотографи да казват “ние професионалистите снимаме само в черно-бяло, а на шаренкото нека да се радват любителчетата”.
Тази логика тръгва от едни по-стари времена, времената на класическата лентова фотография. Повечето именити фотографи на 20 век снимат в черно-бяло и това има своите основания. В ония години твърде малко може да се направи по отношение на цветната хармония в кадрите. Да, има цветни филтри, които се използват в цветната фотография, но техният ефект е минимален, те могат да тушират един цвят или да подчертаят друг, но не могат да подредят цветовете според желанието на фотографа. Може би най-добре е аргументирал тая логика Ансел Адамс. Той казва, че отношението между художника и цвета не е същото както между фотографа и цвета. Защото художникът през цялото време има пълен контрол върху цветовете. Той забърква в палитрата си определен тон, полага го върху платното, след това избира следващият, който смята че ще подхожда и така през цялото време изгражда според своите критерии цветната хармония на картината. Фотоапаратът обаче запечатва цветовете такива каквито са. В природата няма кой да подреди цветовете, най-често е цветен хаос. И в такъв случай е по-логично да избегнем тоя хаос, върху който нямаме никакъв контрол, да снимаме без цвят и да се съсредоточим върху нещата, които можем да контролираме – мащабирането, ДОФ-а, композицията, гледната точка.
Това звучи много логично. Но е логиката на едно поотминало време. Днес в ерата на цифровата фотография, с помощта на фоторедактиращите програми, можем както художниците да решаваме всеки елемент от кадъра ни с какъв точно цвят да бъде изпълнен. Тъй че не бива с лека ръка да зачертаваме ролята на цвета по отношение на въздействието, което снимката оказва върху зрителя. (Разбира се, това също не бива да се абсолютизира, има кадри които стоят по-въздействащо в черно-бяло, както има и кадри които стоят по-добре в цвят).
Левият кадър е оригиналният, десният е редактираният. Логиката на тази редакция е, че най-грубо казано топли и студени тонове си противостоят. И противоположните тонове изпъкват по-добре в сцената. Левият кадър, може да се каже, че е с преобладаваща топла тоналност – жълто кафявата гама. Изпъкващите елементи са студените сини тонове на ризата и шалчето. Но те не са най-важното в снимката, за да изпъкват и да се набиват на очи. Затова в десния кадър нещата са обърнати, общата тоналност е студена, синкава. Сменен е цветът на сакото, засилени са сините тонове във фона. Може да се каже, че преобладаващата гама е синкава. А топлите тонове които изпъкват са лицето, шапката и лулата. Да, те са основните елементи в един портрет и е логично те да изпъкват, да се открояват.
Но да се върнем към цвета. Това което виждате е разложеният спектър на видимата светлина.
Комбинации от цветове, които се намират близо един до друг са хармонични комбинации. Такива са например червено-оранжево, жълто-зелено, синьо-лилаво и т.н. Хармоничните комбинации се приемат много добре от зрителите.
Комбинации от цветове които са раздалечени през един или през няколко цвята, като лилаво-зелено, синьо-жълто, червено-зелено, са контрастни или дисхармонични. Такива комбинации дразнят, привличат окото на зрителя, контрастният цвят изпъква и е силен акцент.
Художниците много добре си служат с цвета, като използват хармонични или контрастни комбинации в своите картини.
В лявата картина, това което отделя важните елементи е светлината. В дясната – цветът. комбинации.
Като цяло при художниците от класическия период преобладават хармоничните комбинации от цветове, а в съвременното изкуство – контрастните комбинации.
Този път, който художниците изминават за няколко столетия, от хармонични към контрастни цветни комбинации, фотографите изминават за няколко десетилетия – от средата на миналия век до днес.
Независимо дали ни харесва или не, днешната фотография се характеризира с много агресивни цветни комбинации.
Това има своето обяснение – от една страна сетивата на зрителите се насищат и за да обърне публиката внимание на твоите неща, трябва да им боднеш сетивата с нещо по-силно, по-агресивно. От друга страна обаче има значение и развитието на технологиите. Класическите негатив и диапозитив не са в състояние да предадат тези силни цветности, тази засилена динамика и микроконтраст, който можем да постигнем благодарение на компютърните обработващи програми. Днешните медии дават нови възможности. А щом има възможности, винаги ще има и артисти, които да се възползват от тях.
Два кадъра от една и съща фотосесия, но изпълнени по два различни начина – левият е по-класически, в по-хармонична гама, десният, по-агресивен по отношение на цвета, с търсени противопоставяния между цвета на кожата, червения шал и синкавите оттенъци във фона и контровото осветление.
Разбира се, не всичко е резултат на компютърни обработки. В ежедневието, когато фотографът е достатъчно наблюдателен, може да открие сюжети с чудесни цветови комбинации и акценти.
В моята фотография цвета и композицията са неразделни. Аз виждам в цвят.
Уилям Албърт Алард