Няма да е пресилено ако кажа, че смятам сглобяването на панорами за едно от най-хубавите неща в цифровата фотография. По няколко причини – първо, никога не ми липсва широк обектив. С какъвто и обектив да съм на път (най-често с китовия, че е най-малък и лек), знам че ако не мога да хвана в един кадър зрителният ъгъл, който искам, мога да си заснема сцената на две, три, четири или колкото се налага части и след като се прибера на компютъра си, да си сглобя частите в една панорама.
Това разбира се отнема малко повече време, но си струва усилието. Защото пести носенето на допълнителен широк обектив. И защото повечето широки обективи мажат и винетират по краищата на кадъра, докато панорамата сглобена от няколко кадъра ще е с добра рязкост и детайлност във всички участъци. Освен това, единичен кадър с широкия обектив ще има резолюция от Х-мегапиксела, докато сглобената панорама ще има резолюция от 2х, 3х, 4х и т.н., на практика неограничена резолюция. От колкото повече кадри се състои панорамата толкова по-висока резолюция има снимката. Всяка тревичка, листо, камъче, става описано с многократно на брой повече точки. Снимката става изключително детайлна и впечатляваща.
Технически сглобяването на панорами е лесно. Дори да снимаме от ръка. Важното е да има застъпване на елементите в кадрите. Това което виждаме в десния край на единия кадър, да присъства и в левия край на следващия. След това само трябва да наредим тези кадри в някой от многобройните панорамни софтуери и да оставим програмата да свърши останалото.
Голяма част от пейзажите които съм заснел, са направени по този начин – сглобени панорами от отделни кадри.
Ако панорамите са нареждане на кадрите един до друг, то HDR (high dynamic range) е нареждане на кадрите един върху друг, с цел да се повиши динамиката на изображението. Да се повиши динамиката на изображението, означава да се извадят добри детайли както от най-светлите участъци на кадъра, така и от най-плътните сенки. Очите ни са много адаптивни към светлината и ние виждаме тези детайли, но обикновено апаратът не се справя сам много добре с тази задача, Затова трябва да му помогнем с допълнителна редакция на кадъра.
Много от съвременните апарати и телефони имат вградена функцията HDR. Но да се използва тя, не винаги е добро решение, защото софтуерът прилага един алгоритъм върху цялата картинка. Нямаме контрол върху отделните части. А още няма софтуер, който да е с вградени сензори за естетика. Така че по-добре е да правим тия неща ръчно в някоя редактираща програма. Така ще можем да изберем точно върху кои участъци на снимката какво действие да приложим.
Най-десният кадър е сглобен от първите два. Фотоапаратът сам няма как да изкара такава картинка. Ако настроим експонацията по светлите участъци (първия кадър) той няма да види много добре в сенките. Ако настроим експонацията по тъмните участъци, започва да се губи детайла от светлите, от небето. Затова в случая са направени два кадъра, сложени са като отделни слоеве в редактираща програма и с инструмента за изтриване е изтрита част от горния кадър, така че да излезе детайлът от долния (третия фрейм). Резултатът е видим в последния фрейм.
В пейзажната фотография често се комбинират двата метода – сглобяване на панорама и HDR. Следващият кадър е сглобен от 9 отделни кадъра. Три вертикални клина от по три кадъра с различна експонация.
Този резултат, разбира се, може да бъде постигнат и с един единствен кадър, но цената ще е носене на много повече техника.
Интересна е историята на тази снимка. Отивам да снимам изгрева на скалите и там заварвам един приятел, който снима същото. Той е оборудван с висок клас ДСЛР, ултраширокоъгълен обектив, статив, държач за филтри и градиентни филтри. Цялото оборудване тежи вероятно над 5 килограма и се побира в раница. Аз съм с джобен статив и безогледален апарат с обектив палачинка, който също се събира в джоба. Понеже нямам ултраширокоъгълен обектив се налага да направя три вертикални кадъра, които да сглобя после като панорама. Но понеже нямам и градиентен филтър, а небето е много по-светло от сенките в камъните на предния план, се налага всеки един от тия три вертикални кадъра да боде сниман в клин. Това ще рече по три варианта за кадър – един с нормална експонация, един преекспониран, от който да се извадят детайли от сенките в камъните и един недоекспониран, от който да се извадят детайлите от облаците и небето.
След няколко дни се срещнахме отново с този приятел и поисках да видя неговия кадър от изгрева, беше ми любопитно. Показа ми абсолютно същата снимка. Разликата е че той е носил петкилограмова раница с техника, а аз бях с техниката в джоба. Но разликата е че той е постигнал кадъра с едно натискане на копчето, докато аз в последствие загубих половин час на компютъра за да сглобя заснетите кадри. Всяко нещо си има цена. 🙂
Добрият фотограф е този, който знае къде да застане.
Ансел Адамс